This is my brand new fic, but I will not translate it .
Надявам се да ви хареса.
Тъмно, черно...
Хората се страхуват от тъмното, защото не виждат. Те не обичат нещата, които не разбират и не виждат. Аз обаче го предпочитам. Харесва ми да не виждам всичко ужасно в света.
Тъмно, черно...
********************
Нежен летен ветрец подухваше и разлюляваше листата на дърветата сякаш ги подмамваше на танц, откъсвайки ги от местата им. Носеше ги към смърта в най-щастливият им момент, в който се чувстваха най-сигурно, но всъщност не бяха. Това бяха последните ветрове на лятото на 2010 година. Идваше есента... надигнах глава и поех въздуха право в белите си дробове. Това беше моят сезон, когато нощта ставаше по-дълга, или иначе казано - животът за мен. Лятото - сезонът на щастието и хубавите мигове; на радостните детски викове. Но за мен това беше най-ужасният сезон. Обичах да е тихо и в същото време да чувам всичко - дори смъртта. С бавни крачки, хладнокръвни ръце и безмилостни очи тя идва тук, но не за мен. Нямаше да дойде за мен, а за някой друг. Няма значение дали той иска или не; краят му наближава - бавно, но сигурно. По пътя си оставяше всичко без дъх, караше го да изсъхне, когато я види. Побиваха ги тръпки, ужас се разливаше в сърцата им и не можеха да помръднат, да избягат. И със страстна целувка отнемаше душите им; за пръв път усещаха толкова нежна болка и без колебание хващаха ледено студената ръка. Тръгват с нея, омагьосани от красотата й, без да виждат истинското й лице - страшната страна. Едва когато загубят живота, когато докоснат ледено студената ръка, те разбират какво са загубили. Как не са ценили живота си и хубавите мигове. Хората са интересни същества, интересни и глупави. А каква съм аз? Все още не съм открила.
--------------------------
Пъхнах ръцете си в якето и продължих да вървя. Чувах приятния шум, идващ от реката, която течеше бързо, право напред. От моста, на който бях застанала в момента, чудесно се виждаше пълнолунието. Половината от луната беше скрита от тъмен облак, който контрастираше с всички тнове на небето. Както обикновено, луната се усмихваше и огряваше всичко в тъмната нощ. Нея... не я обичах особено. Дразнеше ме с тази светлина, с която огрява всичко, дори това, което не исках да виждам. "Погледни, Кин, огледай се..." гласът й, придружен от ехо екна в ушите ми. "Прави ли те щастлива да виждаш как хората страдат?" както винаги се месеше в живота ми, в работата ми. Погледнах с присвити очи тази голяма досадница и изцъках. Обърнах се отново и тръгнах, но след крачка се спрях. "Ето, виждаш ли..." продължи тя с нежния си глас. Върнах се до парапета и погледнах надолу. Под моста се виждаха три фигури - едната лежеше, а другите я ритаха. Двете фигури си тръгнаха и единственото нещо, което се чуваше, беше заглушено хлипане и пискане от реката. Рязко обърнах глава и затворих очи, тръгвайки напред. "Значи отново бягаш...?" попита ме като заблестя срещу мен, карайки ме да си отворя очите, които веднага се раздразниха от светлината.
– Млъквай вече.. - измрънках и си сложих очилата, като продължих напред. Вървях бавно и се наслаждавах на спокойствието и тишината. Точно по това време в парка нямаше никого, дори птиците се бяха скрили. Хората смятаха, че това място е опасно по това време. Вярно, много убийства ставаха точно тук - където дори да викаш никой няма да те чуе, дори да бягаш няма да стигнеш далеч. Тези зловещи и големи дървета, дори денем, скриваха мястото и не позволяваха светлината да проникне; затова го обичах. Не беше кой-знае-колко тъмно, но все пак достатъчно, за да съм спокойна.
Седнах на първата пейка, която видях. Имаше стар шадраван, изглежда спрян отдавна. Беше мръсен, с изникнала трева по него. Това ме доведе до мисълта, че преди тук често са идвали хора. Било е от онези весели паркове, където децата си играят щастливо, а родителите им ги гледат от страни. Не, благодаря! Така ми харесва повече. Да не виждам лъжливата радост по лицата на тези така долни същества. С такива невинни лица, а толкова мръсни, подли, долни...
-И тази нощ си сама Кин, красиво злато мое... - усетих как нежно погали бузата ми с ледените си ръце. Хвана един кичур от косата ми и го увъртя околко пръста си. Заобиколи пейката и седна до мен, пускайки русия кичур. - Хората са глупави, нали? - махна очилата ми и ги захвърли на страна. - Не те ценят, сърковище мое. Не ценят красотата ти, но и ти не я показваш... - хвана кичур от косата ми и го сложи зад ухото, след това погали главата ми. - Руса , почти бяла коса. Дълбоки, красиви, големи светло-кафеви очи. Копринена, нежна, направо ангелска кожа! - Засмя се на последните си думи иронично и плесна с ръце. - Забравил съм... ти си ангел. Работата ти е да ги правиш щастливи, така удължаваш живота си. Но, скъпо мое злато, те не знаят как да ценят това нежно и предизвикващо тяло... - спусна ръка по рамото ми, но аз бързо я зграпчих. - Вече не правиш хората щастливи. Те отнеха твоето щастие, те отнеха сестра ти. Не... аз я взех. Последен разкъсах кожата й и сега жадувам за твоите устни, мила моя, Кин. Ако продължава така скоро и ще ме усетиш, но обещавам... ще съм нежен.
-Каква грешка, на боговете, нали.? "Смърт" е в женски род, а ти си мъж... започвам да се бъркам.
-Винаги знаеш как да смениш темата, сладка моя... И как да ме раздразниш - за това си толкова сладка. - изскръцах със зъби и стиснах ръката му, която се пръсна на милиарди прашинки и изчезна... засега.
Кин- от японски; означава "злато''
