Объркана мечта

Пролог

Слънчевите лъчи се прокрадваха през прозореца и огряваха цялата стая. Сутрешният вятър донасяше свежия мирис на роса в дома й. Тя седеше спокойно на дивана и прегръщаше дъщеря си. Една типична спокойна сутрин за нея. Съпругът й беше излязъл за работа преди минути, а те двете се бяха настанили удобно и се бяха загледали в някакво предаване.
-Мамо? - обади се момиченцето.
-Кажи, Еири?
-Ще ми разкажеш ли как си се запознала с татко? - Мони погледна надолу към дъщеря си и видя развълнувания й поглед. - Моля те, моля те, моля те! - настояваше Еири. Майка й беше успяла на няколко пъти да се спаси от това, но този път нямаше къде да избяга.
Тя беше родена в малко селце на запад и още от малка имаше една мечта - да отиде в Япония. Животът й обаче стана доста труден, когато родителите й един ден заминаха, без дори думичка да кажат, и я оставиха сама да се справя с живота. Единствената й упора беше баба й, но скоро тя почина и Мони остана съвсем сама. От тогава живота й беше наистина тежък. Налагаше й се да учи и да работи усилено. С годините тя свикна да живее, но все още не бе забравила детската си мечта. Тя си беше поставила за цел да я сбъдне и един ден успя. Последната й година от университетския живот щеше да премине в университет в Токио. Беше ужасно щастлива, че най-накрая ще може да отиде в Япония. Радваше се, че ще срещне нови приятели и, че ще се забавлява много повече от колкото до сега. Но не знаеше колко трудно ще й бъде. От момента, в който слезе от самолета, живота й се промени. От момента, в който стъпи в университета, всичко тръгна в грешна посока.
Тогава тя никога не беше мислила, че сега, шест години по-късно, ще стои удобно в дома си в Токио и ще разказва историята на дъщеря си. Никога не бе мислила, че нещо толкова объркано, поне за нея, можеше да свърши толкова прекрасно. Тя се загледа в големите кафефи очи, вторачени в нея, пълни с очакване и въздъхна.
-Добре. Ще ти разкажа. - Еири се усмихна широко и се настани удобно в прегръдката на майка си.

1-ва глава:
"Нанасянето"

Мони слезе от самолета и пое дълбоко въздух. Не помнеше от кога не се е чувствала толкова щастлва. Най-накрая беше пристигнала в Япония. Искаше да скача и да вика от радост. Тя излезе от летището, запътвайки се към първото такси, което видя, и се качи в него. След като каза на шофьора накъде да кара, момичето облегна ръка на вратата и положи брадичка на китката си. Беше ужасно уморена от полета, но преди да си почине искаше да разгледа града. Беше чакала толкова дълго за това - умората нямаше да я спре. Таксито спря пред новия й дом. Мони плати и излезе, заставайки пред сградата. Вярно, не беше от най-модерните и нови места, но тя можеше да си позволи само това. Мазилката на сградата на места беше леко олющена, а другате огромни парчета от нея липсваха. Цветът отдавна беше избледнял, оставяйки само намек за небесно синьо.
-Моника Стоутуокър? - чу се глас зад момичето. Тя се обърна и се изправи пред мъж на около 40 годишна възрадт с изморено лице, облечен с посивял гащеризон.
-Аз съм.
-Носим багажа ви. - обясни мъжът.
-Оу, да. Последвайте ме. - Мони влезе в зградата и преди да се качи към етажа, на който се намира апартаментът й, тя отиде до пощенските кутии. Хазяйката й беше казала, че ще остави ключа за апартамента там в случай, че не се засекат, когато пристигне. Мони взе малкия предмет и закрачи нагоре по стълбите следвана от мъжа и едно момче, което вероятно беше помощникът му. Когато стигнаха, момичето отключи вратата и се обърна към мъжете.
-Можете да оставите по-малките неща тук, пред вратата, а мебелите - да внесете вътре.
Те само кимнаха уморено и се върнаха до буса си, за да пренесат багажа. Докато чакаше, момичето разгледа новото си жилище. Имаше малко антре, водещо към средна на размер стая, която щеше да се ползва за хол, както веднага отбеляза Мони. Имаше врата, водеща към, не много голяма, стая, която веднага се класира за спална, а от нея се отиваше направо на балкона. Имаше и врата, която водеше директно до банята. Мони излезе на терасата и пое дълбоко въздух. В близост до сградата, в която от днес щеше да живее, имаше гъста гора, от коятоприиждаше прекрасен аромат на цветя. Чуваше се песента на птичките, а понякога дори и как някой заек скача в храст, за да се скрие от нещо, вероятно дебнеща го лисица. Мони се вгледа в картината, разкриваща се пред очите й. Началото на гората ясно се виждаше от терасата й, а точно под нея имаше прекраасна градина със свежи цветя.
-Готови сме. - чу се гласът на мъжа от по-рано. Мони бързо изтича до вратата и леко се поклони.
-Благодаря ви. - двамата мъже също се поклониха и побързаха да си тръгнат. Мони вкара саковете и торбите, които беше казала да оставят пред вратата, в апартамента си и затвори.
-Ами, тогава да започвам. - промърмори тихо момичето и се зае с разопаковането. Отне й около час да премести дивана, леглото и телевизора до местата им, но накрая се справи. Кухненските уреди и гардероб за дрехите й имаше в апартамента и поне това не й се налагаше да купува. Тя набързо подреди всичките си дрехи в гардероба и прибра храната, която носеше, в хладилника. След около още час и половина Мони най-накрая беше приключила с подреждането на новия си дом и сега вече спокойно можеше да излезе и да разгледа. Утре беше последният й свободен ден; след това започваше новата учебна година. Мони набързо грабна раницата си и се разрови в нея. След ожесточено търсене в цялата бъркотия, която всъщност представляваше раницата, тя намери това което търсеше - листче, на което беше записала номера на апартамента и този на телефона на хазяйката. Тя й беше казала да я потърси, ако се нуждае от нещо, а след един уморителен полет и подреждане на апартамент, Мони определено се нуждаеше от шопинг. Тя грабна портмонето си и излезе от апартамента, заключвайки го. Момичето слезе един етаж надолу и почука на апартамента, чийто номер беше написан на листчето в ръката й. След секунди вратата беше отворена от жена на сренда възраст с много ведро изражение на лицето.
-Ти си Моника, нали така? - усмихна се жената. Мони отговори на усмивката и кимна. - Е, аз съм хазяйката, номоже да ми казваш просто Бена-сан.
-Добре, Бена-сан. - започна Мони. - Исках да Ви помоля да ме разведете наоколо и да обиколим някои магазини.
Чувайки това, жената само промърмори едно "изчакай малко" и влезе в апартамента си. След по-малко от две минути тя отново се появи с широка усмивка и двете с Мони се запътиха на отпускащ шопинг.
След около три часа разходки, пазаруване и леки разговори на по чаша чай, Мони се прибра весела, но и ужасно уморена. За щастие не беше гладна, защото двете с Бена-сан бяха яли рамен навън, и можеше само да си вземе душ и да веднага след това да потъне в дълбок сън за една напълно заслужена почивка. А, може би, утре щеше да си потърси работа.